МАСОВОТО ОТНЕМАНЕ НА АВТОМОБИЛИ ПРИ ТРАНСПОРТНИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ЩЕ ДОВЕДЕ ДО СЕРИОЗНИ ПРОБЛЕМИ

С прессъобщение от 12.05.2020г. Прокуратурата на Република България (ПРБ) обяви, че главният прокурор е утвърдил указания „при образуване на досъдебни производства за умишлени престъпления по транспорта да се предприемат действия за изземване на превозното средство като веществено доказателство, и да се сезира компетентният съд за налагане на запор с оглед отнемането му в полза на държавата“, тъй като по сега действащия Наказателен кодекс (НК) „в полза на държавата се отнемат средствата за извършване на умишлени престъпления, собственост на дееца“.

Успоредно с това ПРБ сезира представители на изпълнителната и законодателната власт с предложения за законови промени в случаите на умишлени престъпления против транспорта, включително и такива изразяващи се в управляване на моторно превозно средство (МПС) след употреба на алкохол или наркотични вещества, в полза на държавата да се отнемат управляваните превозни средства, „независимо от собствеността им“, т.е. дори и от трети лица, а не само от виновните водачи.

Апелираме към представителите на институциите, медиите, неправителствените организации и гражданите да не се допуска засягане на неприкосновеността на частната собственост – основополагащ принцип на правовата държава, без законово основание или съблюдаване на баланса при защитата на публичния и частния интерес. Всяко засилване на наказателните мерки от различен характер срещу престъпността е лесен начин за получаване на обществена подкрепа, но това не може да бъде единствено основание за постоянен държавнически стремеж към непрекъснато увеличаване на размера и естеството на санкциите или внезапна немотивирана с правни аргументи промяна в прилагането на утвърдени отделни наказателноправни норми и институти.

Според изложеното в първия абзац всички прокурори вече са получили указания за изземване на автомобили при разследванията на умишлени престъпления против транспорта, които съставляват голям дял от водените наказателни производства за престъпления от общ характер с известен извършител. Най-често срещаните от тях могат да бъдат наречени (с някои условности) шофиране след употреба на алкохол или наркотични вещества и шофиране без правоспособност (чл. 343б (1) Който управлява моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта си над 1,2 на хиляда, установено по надлежния ред, се наказва с лишаване от свобода от една до три години и с глоба от двеста до хиляда лева. (2) Който управлява моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта си над 0,5 на хиляда, установено по надлежния ред, след като е осъден с влязла в сила присъда за деянието по ал. 1, се наказва с лишаване от свобода от една до пет години и с глоба от петстотин до хиляда и петстотин лева.(3) Който управлява моторно превозно средство след употреба на наркотични вещества или техни аналози, се наказва с лишаване от свобода от една до три години и с глоба от петстотин до хиляда и петстотин лева. Чл. 343в.  (1)  Който управлява моторно превозно средство в срока на изтърпяване на наказанието лишаване от право да управлява моторно превозно средство, след като е наказан за същото деяние по административен ред, се наказва с лишаване от свобода до три години и с глоба от двеста до хиляда лева. (2)  Който в едногодишен срок от наказването му по административен ред за управление на моторно превозно средство без съответно свидетелство за управление извърши такова деяние, се наказва с лишаване от свобода от една до три години и с глоба от петстотин до хиляда и двеста лева. (3) Наказанието по ал. 1 се налага и на лице, което управлява моторно превозно средство в срока на изтърпяване на принудителна административна мярка за временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство.)

Според годишната полицейска статистика за 2019г. общият брой на разкритите престъпления в страната за годината е 43224, от които тези по различните състави на чл. 343б от НК са 6540, а по чл. 343в от НК – 1408, т.е. ще се пристъпи към изземване на хиляди автомобили годишно с цел обезпечаване на бъдещото им отнемане, което само по себе си води до няколко сериозни проблема:

1) От правна страна изключително трудно защитима би била тезата, че автомобилът е средство, а не предмет на престъпление против транспорта. Такова възприемане е необходимо, тъй като според чл. 53 ал. 1 б. „а“ от НК на отнемане в полза на държавата подлежат „вещите, които принадлежат на виновния и са били предназначени или са послужили за извършване на умишлено престъпление“, т.е. средството на престъплението, докато според буква „б“ на същия текст предметът на престъплението се отнема, само когато това е изрично посочено в норма на Особената част на НК, а такава изрична норма при транспортните престъпления не съществува. Според общоприетото в правната теория основен разграничителен белег между правните понятия „предмет“ и „средство“ на престъпление е, че при първото се касае или за елемент на общественото отношение, което се защитава от наказателния закон, или за материална предпоставка за съществуването на това обществено отношение, но винаги част от самото отношение, а при второто – за нещо външно на последното, с което деецът избира да си послужи, за да го увреди (вж. например Гиргинов „Наказателно право на Република България. Обща част“ стр. 109-112; Стойнов „Наказателно право. Обща част“ стр. 151-152). Например едно огнестрелно оръжие е предмет (а не средство) на престъплението незаконно държане на огнестрелно оръжие, но пък е средство (а не предмет) на престъплението убийство, ако деецът си е послужил с него, за да убие. Според общоприетото в правната теория превозното средство няма как да бъде нещо външно на защитените обществени отношения по регулиране на транспорта, с което деецът си е послужил, за да ги увреди, напротив – превозното средство е важен елемент на самите обществени отношения по транспорта, защото цитираните престъпни състави визират нарушения на правилата за безопасна експлоатация именно на превозни средства, които биха били напълно безсмислени без последните.

В практиката на прокуратурите в пловдивския съдебен район преди петнадесет години вече бяха правени опити за тълкуване на закона, така щото автомобилът да се яви средство на престъплението шофиране с над 1.2 промила алкохол в кръвта. Апелативният прокурор на Пловдив беше издал указания в смисъла на сегашните на главния прокурор, но тезата му не беше възприета от местните Окръжен и Апелативен съд и изземванията от органи на досъдебното производство на автомобили от пияни водачи там бяха преустановени половин година след началото им.

За тези години при непроменен закон въпросът с отнемане на автомобили от виновните водачи при умишлени престъпления против транспорта никога не е стоял. Сега с указания на главния прокурор към прокурорите в страната се дава ново задължително за тях тълкуване на вече утвърдено прилаган по различен начин закон при десетки хиляди решени случаи.

Без разумен отговор остава и въпросът защо, при добре известната на депутатите съдебна практика по прилагане на този много често използван престъпен състав, ако законодателят действително искаше автомобилите на пияните шофьори да бъдат отнемани, то за толкова много време НК просто не беше променен с цел постигане на такъв резултат при множеството му ремонти, засягащи транспортните престъпления?

2) От криминологична гледна точка няма разумни мотиви, които да обосноват засилването на фактическата наказателна репресия при най-често извършваните умишлени престъпления против транспорта – както беше посочено по-горе, макар и законът да не е променен, досега автомобили не са били изземвани/задържани за неизвестно време/отнемани, докато вече предприети стъпки за такива действия има.

За периода между 2008г. и 2010г. включително средният годишен брой на регистрираните престъпления по чл. 343б от НК е 11151, а на тези по чл. 343в от НК – 3789.

За периода между 2017г. и 2019г. включително средният годишен брой на регистрираните престъпления по чл. 343б от НК е 7742, а на тези по чл. 343в от НК – 2401.

Видно е драстичното намаляване на регистрираните престъпления по цитираните законови текстове, което в случая с голяма степен на вероятност означава и сериозен спад на броя на действително извършените умишлени престъпления против транспорта. Процентът на разкриваемост на този тип престъпления е изключително висок, защото те по правило не се заявяват от гражданите (за разлика от кражбите, грабежите или изнасилванията), а се установяват от самите контролни органи по транспорта – почти всяко регистрирано престъпление ще е и с разкрит автор. Нивата на неуловената от статистиката (скритата) пътна престъпност може и да са много по-високи от регистрираната, но това ще е еднакво валидно за всеки изследван период при сравнително равни други условия. За да се достигне до извод за действително драстично увеличаване на общата престъпност от подобен тип, което да обоснове промяната в третирането на извършителите, при явното намаляване на регистрираната такава, то трябва да са налице данни за например много силно занижаване на пътния контрол по организационни или корупционни причини, каквито данни не са известни. Не бива да се забравя и обстоятелството, че установяване на управляването на МПС след употреба на наркотични вещества на практика започна през последните години, защото преди това просто нямаше масово използване на тестове, т.е. скритата престъпност по този показател преди десет години със сигурност е била много по-висока от днешната.

3) Чисто логистично трябва да се обособи сериозен публичен ресурс за изземването и опазването на хиляди автомобили на граждани като веществени доказателства, които трябва да бъдат съхранявани някъде до решенията на съдилищата ще подлежат ли на отнемане в полза на държавата, или не.

Що се отнася до идеята след промени в законодателството да се отнемат автомобили при извършени умишлени престъпления против транспорта и когато собственикът е различен от виновния водач, то тук трябва да се съобрази, че сходни разпоредби в НК съществуват и към момента за други престъпления. Например чл. 242 ал. 8 гласи, че: „превозното или преносното средство, послужило за превозването или пренасянето на стоките, предмет на контрабандата, се отнема в полза на държавата и когато не е собственост на дееца освен ако стойността му явно не съответства на тежестта на престъплението.“

Именно прилагането от съдилищата на този текст без доводи за наличие на пропорционалност вече е послужил като основание за осъждане на България в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делата Ünsped Paket Servisi SaN. Ve TiC. A.Ş. v. Bulgaria и Dumagas Transport S.A. v. Bulgaria, при които камиони собственост на чуждестранни юридически лица са отнемани в наказателни производства за квалифицирана митническа контрабанда, като представителите на собствениците на вещите са били лишени от възможността да изкажат каквито и да е претенции за добросъвестност по време на процеса или да се защитят по какъвто и да е начин срещу отнемането на собствеността им.

Нещо повече, пред Съда на Европейския съюз (СЕС) към момента е висящо дело С-393/19 по преюдициално запитване от Апелативен съд Пловдив с основен въпрос дали предвиждането на отнемане на МПС по цитирания текст на НК не противоречи на Хартата на основните права на Европейския съюз (ЕС), ако третото лице собственик не е знаело и не е могло да знае, че вещта му е използвана при извършване на престъпление, защото така би се компрометирал балансът между защита на обществения интерес и правото на собственост.

При всички положения преди да се предвиждат допълнителни хипотези на отнемане на вещи, било предмет или средство на престъпление, от собственици, които обаче нямат никакво доказано отношение към извършеното престъпление, разумното държавническо поведение би било най-малкото да се изчака произнасянето на СЕС по повдигнатия въпрос, защото няма как норми от вътрешното право да противоречат на такива от правото на ЕС.

Автор на анализа:

Андрей Янкулов
/Старши правен сътрудник към АКФ/

 


Сподели:

Харесайте ни!


This will close in 140 seconds